Тя живееше така от дълго време, не помнеше точно от кога детето беше с нея, а и не я интересуваше. Но знаеше, че минава време защото то си беше дете, а тя... тя се променяше.
Мразеше глупостта. Мразеше и лъжата. Всъщност мразеше доста неща. Или по-точно ги ненавиждаше и презираше. Измамата, предателството, интригите, лицемерието, използвачите, фалшивите хора, страхливците...Можеше да продължи списъка още. Усещаше, че се променя защото...трупаше мъка. Мъка, да...Не беше нещо друго, беше мъка. За околните това беше злоба, но те грешаха и така трябваше да бъде-тя искаше да е така.
Никой не знаеше за детето. Неколцина близки приятели предполагаха, понякога като всички деца то изскачаше без предупреждение и пред някой непознат и тогава предизвикваше учудване и изумление, но хората не се интересуват за дълго от децата и забравяха. Но, тя, тя знаеше за него и го пазеше, закриляше го, а това ставаше все по-трудно... Мъката...
Понякога я нападаха, понякога просто се сблъскваше с някое от нещата които не невиждаше, и тогава детето започваше да пищи. Виждаше слисаните му, недоумяващи очи, тръпката която преминаваше през крехкото му телце, замръзналите ужасено детски устни, които сякаш я питаха- но защо? И детската душа, не можеща да проумее безпричинното зло на възрастните, се сгърчваше, а то започваше да пищи.
Писъците на детето изпълваха мозъкът и. И тя нападаше. Нападаше като майка, пазеща малкото си. Нападаше без да и пука дали ще победи. Сляпа омраза и злоба се изливаха от устните и. Със всяка своя дума тя унищожаваше, рушеше, убиваше. Мъката по детето което пищеше в тъмнината караше сълзите и да се превръщат в мълнии, унищожаващи човешки отношения, жлъчта изливаща се от думите и рушеше, тъпчеше, убиваше наред-приятелства, любов, случайни непознати изпречили се срещу детето, които дори не подозираха за неговото съществуване...Не и пукаше, искаше само да спаси детето, да спре болката му, да го успокои, да не умре...
А после, когато всичко утихнеше, тръгваше навътре в пепелищата да го търси. Приласкаваше го, а гласът и трепереше от сдържаните сълзи, молеше го да се покаже, казваше му че всичко ще е наред, че повече няма да се среща с човешката лошотия, че никога вече няма да бъде нещастна...
Намираше го сгушено и го прегръщаше , а сълзите и се сливаха с неговите. Усещаше го как пораства без време, усещаше как линее, как всеки сблъсък убиваше чистата му душа, как с всяка битка то губи по-малко от вярата си в щастливият край на приказката, в доброто което винаги би трябвало да побеждава...Тъжните му очи виждаха как другите губеха децата си, чистото му сърце усещаше хората, които вече ги бяха изгубили -в тях зееше празнота и неясна, неопределима мъка се беше настанила там завинаги, и като всяко дете то протягаше малката си ръчичка за да погали, за да успокои... Но възрастните отдавна изгубили дори и споменът, че някога са имали деца, не усещаха ласката, сърцата им бяха от лед и детето се смразяваше от неговата студенина, поемаше от чуждата мъка, а мъката се трупаше и караше очите му да остаряват...
А тя, тя искаше да го предпази, да не пораства, никога да не пораства, да си остане в чудният шарен детски свят завинаги. И всеки път сърцето и се свиваше от страх когато го търсеше в тъмното и въпреки, че то чезнеше пред очите и, щом го откриеше, тя се радваше... Радваше се, че е живо. Не можеше да го изгуби, не, не можеше...
Другите...
Хората казваха че е зла, злобна, отвратителна, лоша. Имаше и други по-лоши определения и тя ги знаеше. Но никой и не предполагаше, че това беше просто трансформираната и мъка, че това беше единственият начин да оцелее, да живее. Мъката и беше толкова дълбока, мътна и плътна...Злобата и омразата бяха единственият начин безсилието да се излее. Беше виждала хора загубили детето-не можеше да живее така.
То се давеше в мъката и, гаснеше по малко всеки път, чезнеше, а тя се страхуваше, толкова много се страхуваше. Не виждаше вече красотата, не усещаше аромата на деня, забравяше какво е любов, не можеше да се усмихва, не виждаше чудеса, не виждаше смисъл...Трябваше да го спаси. Трябваше да го опази, то трябваше да живее, о, трябваше...
То трябваше да оцелее. Тя трябваше да оцелее. Те трябваше да оцелеят. Защото нямаше то, тя или те.
Имаше само една душа. Нейната.
