28 май 2010 г.

Паниката-Що е то? И един начин да я победим.

Паниката...
Появява се като гръм от ясно небе. Понякога можеш да я предусетиш. Един път изпитал ли си я, повече не можеш да я сбъркаш. И това е гадният вариант. Защото знаеш точно какво ще последва и ти остава само да чакаш. А който чака, той дочаква...Опитваш се да я овладееш, пробваш да се самоконтролираш, повтаряш си- "нищо ми няма, нищо ми няма".., но думите не достигат до мозъкът ти, дори не ги чуваш, само онова противно чувство, че се отдалечаваш от себе си и здравия разум те напуска безвъзвратно.
Паниката...загубваш чувство за това къде си, кой си, цялата реалност изчезва, дори мисли за страхът нямаш. Има само ужасяващо безвремие на върховен страх, адреналин, хаос, безтегловност, бучене, твърде бърз ритъм, кръв в главата, мъгла, бясно въртене. Не знаеш дали дишаш, въпреки че е трудно, имаш чувството, че всеки момент тялото ти или някой орган няма да издържи и ще се пръсне, чакаш смъртта всеки момент да победи, секундите са часове и още си жив, а дали ей сега няма да свърши, и удар, секунда, още малко живот и повторение на агонията...
Най-големият страх? Дали няма да остана в този ад завинаги? Ами ако машинката откаже и си остана в плен на тази паралелна, лична, от никого не разбрана реалност? Как да обясниш какво ти е когато всички доктори ти казват, че нищо ти няма, че това са само нерви? Как да обясниш на някой, който никога не го е изпитвал, какво е? Как да накараш да разберат, че не си се предал, че опитваш всяка минута да се само излекуваш, че всичко друго ти се струва маловажно и едничката ти цел, надежда, мечта, неистов стремеж, смисъла на живота ти е да го накараш ДА СПРЕ!? Как да убедиш другите, че не си слаб, не си измисляш, че ти самият не разбираш, че си даваш сметка за всички думи, но паниката, тя не те пита. Не и пука за разумните, научни обяснения. Не и пука, че знаеш за нея, че си я разнищил, класифицирал, изчел си купища изследвания и учебници, говорил си със специалисти, изкарал си я на показ, че знаеш , че тя е нормална болест, всеки втори в нашето модерно общество я има/къде в по-лек, къде в по-тежък вариант/, просто твърде много стрес, нещо като грип, само че мозъчен. Тя просто си идва и ти не можеш да я спреш, нищо не може да я спре...

А защо трябва да я спираш?

Истината е в простите неща. "Лечението" може да бъде открито по много начини. То е толкова просто...

Спри да се бориш!

Вече се познаваш със своята приятелка Паниката. Знаеш как идва, знаеш че колкото и ужасна да е - си отива. Знаеш, че не може да ти навреди. Разбрал си го от проучването и опознаването и. А и след като те остави и светът се проясни, ти самият, онова нормално, здраво, твое аз знае, че тя вреди само така-като те кара да мислиш , че може да ти навреди повече.
А замисляш ли се, повече от това, на къде? Има ли по-лошо от това? Има ли по-голям кошмар от този???
Тук ми се иска да се засмея. На нея, на себе си... Защото отговорът е не. Няма. За всеки с паническо разстройство, кризата е най-лошото нещо на този свят. Няма по-голям кошмар от нея. И ето тук е ключето. Моят лек. Моят отговор. Защото аз така я победих - престанах да се боря.
Искаш да дойдеш? Заповядай, добре дошла! Познавам те, ще дойдеш, ще ме побъркаш и ще си отидеш, а аз пак ще съм си АЗ! Пречистена и с ясен поглед. Паника? Няма проблем - ще мине, само ще я изчакам да се налудува, не ми обръщайте внимание - това е само криза... Може да ми помогнете малко, просто ми говорете и моля, не ме гледайте уплашено! Няма страшно-това е просто Паническа Атака, не се умира от нея...
Ставате приятелки, заживявате си като две дружки и..?

И на нея ще и омръзне - образно казано.

Преставаш да и се противопоставяш, не се бориш със зъби и нокти, стига толкова борба. О, пак се страхуваш, но вече не чак толкова - все пак я познаваш, знаеш и номерата! Как беше?:

"Всяко действие има равно по сила и противоположно по посока противодействие".
Ами така е.
Ти спираш да се бориш и тя спира да се бори.

"If you accept the pain, it cannot hurt you"-Приемеш ли болката, тя не може да те нарани.

"Бъди като водата, мекото и нежното побеждава най-твърдото" -Лао Дзъ.
След като не се бориш, никой не се бори с теб.
Или нагаждай се, не си блъскай главата в стената- заобиколи я, следвай я... Върви редом с нея, ще стигнеш до края и, рано или късно тя ще свърши.

"Страхът е убиец на разумът. Ще се срещна с моят страх и ще го пусна да премине през мен. Там от където е минал, няма да остане нищо, ще остана само аз"-Не много точен превод на Молитва против страх от научно-фантастичният роман "Дюн" на Франк Хърбърт...

Всичко има край.
Това е отговора. Математика или източна философия, наука, литература...отговорите и на най-неразрешимите въпроси са прости-всеки ги открива на различни места, но ги открива!
Престани да се бориш. Престани да се противопоставяш на страхът. Престани да се мъчиш да го спреш. Приеми го. Пусни го в теб. Отдай му се. Дори го покани. Знаеш, че идва, но знаеш и , че си отива. Знаеш, че е ужасно, но знаеш и , че отминава. Остави го. Усмихни му се. Кажи му- Хайде, давай! Ела, чакам те, познавам те, ела! Знам какво ще ми причиниш, вече не можеш да ме изненадаш, ще те изтрая и какво? Рано или късно ще свършиш, просто давай! Колкото по-бързо започнеш, толкова по-бързо ще приключиш. За това хайде, давай!

Пробвай.

И се усмихни - все пак, това е просто една криза, една паническа атака и нищо повече!

ПП. /аз не съм психолог, никога не съм учила психология. Това е личен опит, мой, пробван, изпитан и действащ-при мен. Хубаво е да се знае, в смисъл, че източник са не книгите и университетът, а животът ми./

 

 

Обозначения на Technorati: ,,,

21 май 2010 г.

Гнездото

За да не излезе, че само приказвам,
ето и "Поглед на Лястовиче гнездо"
Вход 4, ет. 1
/между-етажието/
Не съм запозната с гнездата, може и да не е на лястовица. Дебна за да видя и ще ви уведомя.










Обещано в ' Циклене в една точка...'

Дървесен цикъл by me

Както казах в една предишна ? моя мисъл ?
Дървесният цикъл е тук!
Това са първите две, ще има още две, чакам да ми дойде музата...



Дърво1



Дърво 2


19 май 2010 г.

Олд Фешън от цикъла "поетеса". Мина и замина...

Дали?
Дали ще спра да греша?
Дали ще се науча да мълча?
Дали ще мога да се променя?
Дали ще мога със себе си да се разбера?

Дали уроците житейски ще запомня?
Дали със миналото ще се помиря?
Дали отново ще си спомня
усмивката на моето лице?
Дали отново с радост озарена
душата ми като дете, от спомените в плен захвърлена, студена
лек ще получи, дали тя няма да умре?
Дали ще мога да танцувам?
Дали ще мога да летя?
В прегръдката ти силна любовта дали ще се пробуди,
дали запазих къс сърце?

Дали ще се науча пак да тичам?
Дали ще се науча красотата да обичам?
Дали ще мога образът си да погледна
без погледът си да извърна?
Дали ще си простя, дали ще се приема
такава нова...
Чуждата в огледалото дали на мен ще заприлича?
Дали ще мога да я пусна, да приема в едно да се превърнем
и новото ми аз, дали дори и променено, ще се усмихне и живота си ще продължи?
Дали?
Или на хиляди парченца ръката ми огледалото ще счупи, и в тъмнината спотаена, срамът душата ми ще продължава да гризе?
Дали ще мога да намеря аз петаче и цената да платя?
Дали този път не се надскочих, гордостта си дали сама с брадва не посякох,
дали ще ме убие или по-силна прахта от коленете ще изтупам и пътя си ще продължа?
Дали ще искам клишетата да следвам?
Дали умората ще победи?
Дали способна съм да имам пак мечти?
Дали ще мога?
Дали?

17 май 2010 г.

Светът през очите на детето в мен

Аз съм дете. На 34 години съм и по цял ден си играя. В неделя сутрин ставам в един след обед и започвам да пея на Дидо. Пея му от  "Междузвездни войни" песента или онази за белите маратонки, обаче не знам текста и си измислям. После и Дидо пее с мен и танцуваме смешни танци. Много е забавно. След това аз много говоря. Надувам му главата. За онова дърво от филма "Нарния" което става на врата към друг свят, и че аз съм го нарисувала СЪЩОТО!-преди да го видя във филма! Дидо казва че съм вълшебница. Аз знам. После ставам възрастна. И му говоря като голяма. За пари. За покупки. За "Ох, ох, ох, как ще се оправим?". Но това е за малко, тази игра ми е скучна. За това пак започваме да се смеем.
Не знам кога ще порасна. Сигурно когато стана баба? Но не е сигурно. Никол казва, че няма да доживеем до тогава. Говори за мен и майка си, с която сме приятелки. Никол е на 10 години. Казва, че съм луда-в добрият смисъл.  Мисля, че е права. Когато си играя на голяма не се харесвам. Мисля, че и другите не ме харесват. Дидо със сигурност. Приятелите ми ме харесват повече когато съм си аз. Весело е. Голяма забава.
Светът на възрастният в мен е сив. Аз обичам шарено. И цветно. Като дъга. Но сивото е половин бяло и половин черно, а и има толкова видове различно сиво. За това се отбивам понякога в него, за разнообразие. А и защото съм любопитна. Пък и "трябва". Уф, не обичам когато "трябва".
Аз вярвам. В много неща. И понякога съм щастлива без причина. Просто така. Разни неща ме карат да се усмихвам. Дивите теменужки в Градската градина. Аз и Никол как яздим каменната мечка в парка сякаш сме на родео. На Дидо усмивката... Когато заваля сняг април месец в Аскот и си направихме снежен човек на голф игрището със стик и топка за голф вместо нос и го кръстихме Бенджи, когато показвах на Анджи как да направи топка от сняг, защото тя не знаеше-в Англия не вали често сняг и заедно със снегът опропастихме и тревата, но много се смяхме...
Аз съм дете. На 34 години. Светът на възрастният в мен е всичко останало, което липсва тук. Ужасно малко е, почти го няма. За това и не знам какво да напиша за него. Когато стана възрастна ще ви кажа. Някой ден?

Разказът участва в предизвикателството на Пламен под надслов Светът през очите на детето в мен
Ако ви е харесал, моля гласувайте за него в svejo.net, защото критерият е броят гласове там. Благодаря!
Съгласно правилата, публикувам и линкове към историите на другите участници:
Нина Николаеваhttp://nikolaewa.blogspot.com/2010/05/blog-post.html
Радислав Кондаковhttp://www.pisalka.net/?p=381
Маргарита http://garmoshka.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/05/18/.547385

14 май 2010 г.

Стихове по снимки

ГМУРНАХ СЕ

gmurnah se

В забравата на океана гмурнах се

с единственото ценно на света,

стрък елда във ръката ми с коси от злато следват моите,

по-черни от самата дълбина.

Очи затворила съм чакам тишината

далеч от всичко да ме отведе,

там долу в бездна синя, непозната

аз пак превръщам се в дете.

И всичко черно,  що душата ми от опит изтерзана,

като балончета от въздух рони се след мен

и бързат те към светлината,

красива гибел в топъл ден.

Като русалка с нежно цвете стиснала в ръка,

аз танц танцувам с водата.

Малък бисер,

ярка падаща звезда,

за миг проблеснала и потънала в забрава...

11 май 2010 г.

Мисъл за мисленето

Обозначения на Technorati: ,,,,,



Цялата философия на живота, която съвременните гурута проповядват, е казана и записана близо 500 год. преди Христа. Нито една нова мисъл не е родена и оцеляла на проверката на времето от тогава. Какво означава това? Че човечеството е зациклило? Че човечеството най-накрая започна да се осъзнава? Че човекът най-накрая проумя, че истината е проста - не сложна. Че няма смисъл да трупаш интелектуална шлака върху прости,  но верни истини с цел да се роди нещо ново - не това е пътят към новото.

3 май 2010 г.

Циклене в една точка/медитация-ха ха/-виж какво се роди и чети бързо, че го трия!

Мисля….
”Време прекарано в мислене, не е загубено време”-автор??? Скоро ми попадна ама на! И 5 мин. не помня.
Бъдещето е в СПА туризма. Балнеолечението?/чакай да вида Гугъл/-по СОЦ езика-сега е СПА- Лечение чрез вода-от латински? Бе, много глобални станахме, чак сме смешни… Мисля аз, явно пак съм крива като г.з, ама то тва ми е основно състояние напоследък. Горе-долу, горе-долу-изтрещях обаче не мога да се спра.