Приказка за Великана, Вярата и Илюзията

Имало едно време…Така започват всички приказки за деца. В минало време. Е, тази няма да започне така, ще започне по друг начин.
И така…
Имало е, има и сега Вяра, Илюзия и земя на джуджета…
В страната на джуджетата живее Великан. Самотният Великан, така го наричат и сега. Той броди из земите в търсене на Вяра, защото Великаните се хранят с нея, без нея умират.
Лошото е, че Вяра много трудно се намира, а навсякъде е пълно с Илюзия. Илюзията е коварна-тя понякога приема формата на Вяра и въпреки , че Самотния Великан не е глупав, се оставя да бъде заблуден от нея и се храни с Илюзия.
Джуджетата са толкова малки , че нямали проблем с Вярата и Великана им завиждал за това. Понякога той срещал и други Великани и тези срещи му носили Надежда, присядали заедно върху някоя планина и разговаряли. Всеки Великан също търсил Вяра, но повечето имали достатъчно, дори в повече, някои имали толкова много, че били като звезди-светлина струяла от тях и осветявала страната на джуджетата. Те наричали това Ден, а когато великана си тръгнел, настъпвало Нощ. Това се случвало и когато Самотният Великан бил наоколо и джуджетата се плашили.
Илюзията била навсякъде. Във въздуха, в погледа, в думите, толкова лесно било да я погълнеш. Толкова изкушаващо. Самотният Великан се борил, но скоро се предавал и я пускал в себе си. Вървял, вървял и поглъщал все повече Илюзия. О,  толкова сладка била тя, коварна, лъжовна, но сладка. Давала всичко което искаш, омайва, опиянява и унищожава… Вярата.

Когато срещал други Великани, Самотният Великан виждал Надеждата, а понякога и Вярата, но те бързо се изчерпвали. Великаните се опитвали да му помогнат, давали му от тяхната Вяра, но скоро Самотният Великан разбирал , че това не е неговата Вяра и тя умирала,а той започвал отново да поглъща Илюзия и безкрайният му самотен път продължавал.

Самотният Великан се уморявал. Илюзията изчерпвала силата му, но не можела сама да го победи, защото той не забравял за Вярата. Извикала Отчаянието. Тогава той приседнал сломен, решил да се предаде, да изчезне…А джуджетата само това чакали. Нападнали го, започнали да го хулят, да му нанасят удари, злорадствали, замервали го с отровни стрели. От очите на Великана се стичали сълзи, а джуджетата още повече ликували виждайки го сломен.

Но, защо?-мислил си Великана. Та нима някога съм ви наранил? Винаги внимавам да не стъпча някой от вас, винаги съм ви помагал, дори имам приятели сред вас, защо ме мразите?

Потърсил погледите на джуджетата с които до скоро бил другар, но те ги криели зад гърбовете на другите, виждал доволството в очите на повечето,  тънките усмивки, които се опитвали да скрият…. Тогава се появил Гнева. Великана се изправил, изтръскал малките джуджета и направил стъпка напред. Искал да ги унищожи. Тези малки неблагодарници, толкова жалки , толкова  дребни души, които незнаят какво е да ти липсва вяра, защото са толкова миниатюрни,че едно зрънце Вяра им стига за цял живот…Изведнъж се спрял. Нещо се било променило. Погледнал джуджетата и видял страх. Внезапно  прозрял истината. Погледнал лицето си което се отразявало в една локва(всъщност това било езеро), и не могъл да го познае-било жестоко и изкривеното от Гняв, страшно от Омраза. Толкова бил различен. Джуджетата се страхували от огромният му ръст, от силата му, от това,  че е различен, затова искали да го унищожат-защото се страхували. Въпреки добротата му и помощта му, те не го разбирали , той бил различен и неразбираем за тях, Страхът бил виновен…

Погледнал към небето, погледнал към слънцето, вдишал от въздуха и се усмихнал. И Вярата се появила. Била малко, но за миг заситила глада на Самотният Великан и той протегнал ръце  разкъсал мъглата от Илюзия, а Отчаянието сякаш се изпарило вдън земя. Омразата и Гнева избягали страхливо. Погледнал надолу към Джуджетата, прекрачил ги внимателно, а те го гледали слисано и объркано. Не ги унищожил, той бил Великан в тяхната страна и заблудата му , че може да бъде като тях изчезнала, завистта му също. Разбирал ги и това прозрение също му донесло малко Вяра. Той бил Великан в страната на Джуджетата- Вярвал в това…

И сега Самотният Великан крачи в земята на Джуджетата и търси Вяра. Намира по мъничко в цветята, в слънцето, в звездите, в мъглата и дори в разговор с някое джудже, по- малко взима от другите Великани които среща по пътя си, понякога дори намира малко Вяра в Илюзията, която неотменно го следва и дебне – Вярата и че ще го победи, е сестра на Вярата на Великана, че няма да и се даде…,че няма да го сломи.

Самотният Великан поглежда тайно през рамо-Илюзията е там. Усмихва се и запява. В сърцето си носи Вярата, че ще успее, спътник му е Илюзията-и другар и враг, и така крачат по пътя и до днес-Самотния Великан, Вярата и Илюзията в страната на Джуджетата.

Автор-Самотния Великан