Защо жените са с по-малки от тях мъже?

Изтормозени от несполучливи връзки, от чувства хвърлени на вятъра, от измами и лъжи, от умората да събираш парчетата на разбитото си за пореден път сърце…пиеш поредната водка с касис в някой бар и засичаш погледа на усмихнат мъж, който опитният ти поглед за 2 секунди сканира и вкарва в графата-“малко лъвче”.

Вярно е , че жената избира. Вярно е , че няма "недостижими" жени, а само мъже, които не знаят как да си поискат. Вярно е, че е важен и момента/в какво настроение е жената-не мъжа/. Абе, всичко което е изговорено по темата е вярно.
Та, какво е "малко лъвче"? Това е мъж, който е по-малък от теб и ти автоматично подценяваш. Или поне се чувстваш много над него. Можеш да го манипулираш, ясни са ти постъпките, мислите му, знаеш всичките му игрички, дори е досадно скучно понякога...
Но...
Е СИГУРНО...Няма изненади-пресичаш ги още в зародиш, можеш да четеш мислите му и няма шанс да ти разбие сърцето. Няма болка, но няма и любов. Има обич. Като към ...? Дете? Любимо куче? Нещо такова. Грозно е, но е истина. И да, знам хората не си падат по грозната истина. Обичаме по-меко и деликатно ако може да ни се загатне, не толкова грубо, но аз не си падам по локумите и мънкането. Малкото лъвче е за страхливите жени. Малкото лъвче е за жените, които не могат да понесат повече болка-изчерпали са си лимита. Малкото лъвче те обича, ти него по-малко. С малкото лъвче е весело, пред него можеш да си слаба, да плачеш без да се срамуваш, защото душата му е по-чиста и недостатъчно обиграна и те разбира. То е по-склонно да те защити защото все още вярва, че е рицар, а ти-неговата дама. Това ми прилича малко/колко да е малко?/ на педофилия. Големите какички се възползват от малките момченца-Отврат...Май прекалих. Истината...Този път не я знам. Може би е някъде по средата. Може изобщо да не е това гнусно нещо което написах. Знам само, че съм тъжна. Знам, че се опитвам да следвам разума си, защото ме е страх да проверя дали ми е останало къс сърце, което да пожертвам. Страх ме е да не изгубя и последната си капка любов, не ми стиска да проверя колко още мога да понеса. Знам, че понякога ме боли, но до толкова съм овладяла самоконтрола, че дори и болката допускам с мярка. Страх ме е, че ще загубя човешкият си образ и ще се превърна в бездушна анализираща машина.
За това съм ЗА малките лъвчета.
Дори и да съм пиявица в женски образ, която смуче малко топлина. Инстинкт за самосъхранение. Абсолютно първичен човешки. Защото "любов" е човешка дума. И това ме успокоява-все още съм от племето на хората...
Лошото е, че не съм само аз. Лошо е и, че не искам да наранявам, но в тази трагикомедия няма хепи енд. Лошото е, че знам какъв е края. Но не ми се слушат поучителни психоанализи. Нямам нерви за клишета. Просто живея ден за ден. Така ми е добре, отказвам да мисля, имам нужда от малко измислено щастие. Само докато събера сили/поредното удобно оправдание/, но не ми пука. Да живеят "малките лъвчета"! За да живеем и ние- лелките с заешки сърца.
ПП. Да взема да напиша нещо хубаво следващият път, за разнообразие...:):)